Проф. Калин Янакиев, в Ловеч: „Провалът на лявото мислене”

„Не-ляво”

Калин Янакиев

levo_mislene_news-2_picture

Има нещо фундаментално погрешно и унизително във възгледа на лявото мислене, че цялото битие на човека без остатък е следствие от външните обстоятелства, в които той, човекът, е поставен. Фундаменталната погрешност на този възглед идва именно от неглижирането на личностността на човека, сиреч на това, че той, освен че е (и преди да е) външно детерминирано е и себе-детерминирано съществувание. Тъкмо неглижирането на този – философски – факт води до там, че дори когато успеят да поставят точна диагноза за основния проблем в едно общество (например както е днес у нас бедността) левите биват тласкани към това да предлагат елементарни, неадекватни и най-често безрезултатни мерки за неговото преодоляване.

Така, убедени са левите, че щом голямо множество в едно общество са се оказали в състоянието на бедност, следователно държавата – това основно „обстоятелство” за техния живот – не се е погрижила да разпредели равномерно, да „раздаде” необходимия за благосъстоянието на всекиго „материален ресурс”. Оставила е повече от него да попадне в ръцете на едни и така е лишила от него други. „Бедността” въобще е липса на ресурс, на нещо подлежащо на „даване” отвън и следователно се ликвидира чрез също тъй външно „кредитиране”, извършвано чрез преразпределяне на общественото богатство. Обществото, държавата, казано най-общо, трябва да кредитира своите „бедни”, защото тяхната бедност не би могла да се дължи на нищо друго, освен на нещо извън тях.

С други думи и казано в метафориката на известната евангелска притча за талантите – на бедните, на имащите и печелещите по-малко „таланти”, трябва да им бъдат връчени още – още „таланти” в първоначалния смисъл на тази дума, който се има предвид и в притчата, т. е. римска парична единица с това наименование (в по-широк смисъл материален ресурс). Защото бедните са „бедни” единствено понеже и доколкото нямат достатъчно „таланти”, а нямат, защото не са им били „дадени” отвън – в метафизичен план от Бога (Deus), в социален, от държавата, този земен deus. Ето защо тъкмо пак държавата е за левите онази, която може да поправи тази болезненост като „додаде” на бедните. Тя обаче може да им „додаде”, само ако вземе от други (за разлика от Deus, държавата – този deus ex machina – все пак не „произвежда” таланти, а само, поради „богоподобната” си сила, се разпорежда с тях, произведените от хората, като ги преразпределя точно като machina). Огромната илюзия тук е, че онези, на които им се е „дало” и тутакси след като им се е „дало” и щом им се е „дало” престават да бъдат бедни. Ако се направи така, че всички „да получат”, чрез разпределянето на сумата на „иманото” в обсега на държавата, бедност повече няма да има, но всички, обществото, ще започнат да бъдат богати безпроблемно.

lyavoto_mislene_news

Уви, обаче, бедността или богатството зависят не само от начина, по който „талантите” са разпределени (раздадени), но и (при това в решаващ смисъл) от начина, по който ги имат онези, на които те са разпределени. Всъщност точно това ни казва и притчата. Защото оказва се, че след като са били раздадени (от Бога в метафизичен план или от държавата на левите в буквален, финансов план) талантите са могли както да бъдат „вложени у банкерите”, за да се умножат (вж. Мат. 25:27), така обаче и да бъдат „закопани в земята” от онези, които са станали техни държатели. А ето – това последното изцяло е зависимо от личностите, между които „талантите” са били разпределени (впрочем затова и думата „талант” е започнала да функционира и в този небуквален, свързан с личността смисъл). А това означава, че състоянието на едно общество, в определен момент поразено от болестта на бедността, би могло въобще да не се промени от „справедливото” преразпределение на „талантите”, защото то и не се е дължало чисто и просто на тяхната недобра разпределеност. Притчата ни учи, че то е зависимо в най-дълбок план от начина на поведението, от рефлексите и етоса на личностите, които съставляват това „общество”, на имащите „талантите”. Защото, повтарям, личностите могат както да умножават връчените им таланти, така и да ги закопават в земята и това изобщо не се предопределя от това как са ги получили (непосредствено, по наследство, от даващата държава), в какво количество са ги получили (пет, три, един „талант”). Но поради това колкото и „равномерно” да е разпределила една държава „талантите”, тъй че обществото в нея да изглежда излекувано от болестите на бедността, ако след това разпределение, получилите покажат склонност масово да „закопават” полученото, това общество пак ще си остане бедно. С две думи, бедността или небедността на едно общество се определя не само и не тъкмо от „справедливата” или „несправедлива” разпределеност на ресурсите, в него, т. е. от този външен фактор за бедността или богатството на гражданите си (както мислят левите), но и преди всичко от преобладаващата в него склонност (култура) на държащите ги личности. Защото ако това общество се състои от личности, у повечето от които преобладава, под една или друга форма, склонността да закопават талантите си в земята (а това „закопаване” наистина трябва да се разглежда в най-широк смисъл – то може да се извършва както като обикновено разпиляване – изяждане, изпиване, проживяване на живота „тук и сега”, така и като по-висока специализация в ограбването на „талантите” на другите), то колкото и голяма да е „сумата” на разпределените „таланти”, бедността ще си остане болест на това общество и ще продължи да се възпроизвежда след всяко „преразпределяне”, след всяко „кредитиране” от различен вид – увеличаване на заплатите, пенсиите, обема на социалните помощи, дори на кредитите за започване на „малък семеен бизнес”.

Но тогава, ако преодоляването на бедността в едно общество се определя не просто от външната нелишеност от „таланти”, от кредитираността на гражданите му, но и от склонността, която преобладава у снабдените с тях, то от какво пък се определя преобладаването на едната или другата склонност в него?

Струва ми се от нещо по-дълбоко и най-вече личностно и което се нарича обществен етос. И ето, аз твърдя, че определен обществен етос (добър или порочен) не е следствие от някакви „причини” (в държавата, във властта, в институциите), както мислят левите с безудържната си тяга към детерминизъм и материализъм, а – в едни решаващ смисъл – сам е най-дълбоката причина за различните – благополучни или неблагополучни – процеси в държавата, в институциите на даденото общество. Тези процеси, казвам аз, сами са следствия от господстващия в обществото етос, а този етос се характеризира от наличието или отсъствието на определени ценности на живота. Ценности, които в своята съвкупност съставляват невидимият – както го нарича Теодор Уайт – социален капитал, който, преди всичко друго имат (или нямат) обществата. Изглежда именно неговото присъствие прави възможно създаването и увеличаването на всеки друг (материален ) капитал и обратно – неговото отсъствие, пропиляност, изтлялост прави обществата буквално безсилни да създават и увеличават каквито и да било материални капитали.

Съвкупността от тези споделени ценности, които съставляват въпросният фундаментален „невидим социален капитал”, ще кажа сега, непременно включват: гражданската ангажираност и бдителност, упованието в самия себе си, афинитета към заетост с дела (дело-витостта изобщо), както и куража да променяш света и себе си. Защото наистина, отсъствието именно и най-вече на тези съставляващи на „невидимия социален капитал” показват членовете на лишените (лишилите се) от тях общества като:

  • обзети от дълбоко социално примирение („такива сме каквито сме – неудовлетворителни за себе си самите, несолидарни, страстни, но това не ни тревожи, ние не желаем да се променим”)
  • липса на упование в себе си („ние самите сме онова нещо в обществото ни, на което не може да се разчита, което поради това ултимативно се нуждае от постоянна външна помощ, не може да бъде напълно отговорно”)
  • влечение към незаетост („всяко по-дълговременно дело ни уморява, няма за нас достатъчно осмисленост, не успява да ни ентусиазира и ние предпочитаме пред него настоящото удоволствие и забавата”)
  • страх от промяна („повече от всяка мизерия и неудовлетвореност се боим от неясното и непознатото, дори то да има вероятност да се окаже по-добро”)

Обзети сиреч от онова, което Даниъл Мойнихам е нарекъл „култура на бедността” в отличие от бедността, която идва ситуационно, като нещастие или резултат от несправедливост, която се продуцира отвътре на въпросните общества като манталитетна болест.

Както и да се „кредитират” членовете на такива общества, лишени от предварителен, „невидим социален капитал”, кредитите им няма да доведат нито до оживление, нито до растеж, те ще „потънат”, погълнати отвътре, от проникналата в него „култура на бедността”. Защото примирените няма да се ентусиазират от „кредитите”, нямащите упование в себе си няма да се решат да ги употребят, нямащите вкус към деловитост, изповядващите ценността на „живот тук и сега”, на „перманентното наслаждение” няма да „ги вложат у банкерите”, страхуващите се от непознатото ще предпочетат просто да изконсумират тези „кредити”.

Да, вярно е, изчезването на „невидимия социален капитал” и заживяването в една „култура на бедността” (която не е непременно съпроводена от персонална бедност) може да сполетят едно общество и в резултат на дълго време задържалото се в него беззаконие, от случилото му се външно тежко нещастие (военен разгром, робство и т. н.), но от друга страна – не е ли самото дълго търпяно в едно общество беззаконие, самото постоянно преживяване на нещастието и симптом за отсъствието на „невидим социален капитал” в него? Ето защо най-дълбоката причина за подобно прискърбно състояние на обществата лежи все пак не в „обстоятелствата”, а в състоянието на личностността му, в отсъствието, бих казал, на базисно себе-уважение. Защото личността е единственото „място”, в което битието не просто „е”, съществува редом до друго съществуващо, както е у всичко без-личностно, но съществува при (у) себе си. А поради това личността и не просто „съществува” (is), но и „има” (has) съществуването си. „Има го” по един или друг начин, било като онова, което ме е обсебило с нуждите и страстите си и ме „държи” като себе-зависимост, било обаче като онова, което ме окриля, което „имам”, като дар, правещ ме благо-дар-но съществуване, благо-родно съществуване, което ме тласка и задължава. Но тогава аз и не бих могъл „да имам” съществуването си, ако то не е на равнището на дара, на ценността, на тази noblesse (благо-родност) в мен, която ме oblige (задължава) според известната френска поговорка Noblesse oblige.

Оставете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>